Петък вечер е. 21:21. Нямаме планове.
Не знам как, но съм отчаян от факта, че ми е хубаво да си седя сам. В същото време ми е самотно, ужасно съм сам, а съм свободен. Объркан съм, не виждам логика, чувствам се добре, но нещо не е както трябва. Сякаш съм в едно миризливо плато на емоции, където хем ти е гнусно, хем усещаш мир. Твоето си плато е това, равно, пълно, няма течение, застинало във времето, има хаос, няма шум.
Тихо ми е, бих пил чай до повръщане, за да не спирам да стоплям хладното ми окървавено съмнение, че сърцето ми става за обичане. Наливам се с отчаяние, че няма какво повече да търся, безразличие, че каквото и съм намерил, явно не е било моето. Изстивам и реализирам. Аз май съм си самодостатъчен, но в това има много тъга, най-вече защото цели едни 29 години съм искал да е другояче.
Смесвам ги нещата, знам, уж, как трябва да е, къде ми е мястото, какво мога сам, защо мога сам, по дяволите, колко много съм бил сам… Но винаги съм гледал навън, жаден поглед вперен в чуждото, без гаранция или срок, в който да получа нещо в замяна. Сам съм си го направил, правил, струвал, смятал, все за другите да е, докато избождам очите си търсещи справедливост. Гнилата вяра за реципрочност, че аз не заслужавам, ако някой друг не ме увери в това.
Аз толкова много мога да си дам, стига да видя смисъл в натрапника. Той знае всички трикове, пронизва проницателно всеки контекст и възможност. Пълен е със смисъл, но така е затегнал клапата отвътре, че му се повръща, когато се забележи в центъра. А може да ми е толкова по-хубаво да си дам, без угризения, каквото съм давал грижовно на рояци и стада. И после от кой чайник ще си налея, за кого ще се напъна да направя следващата доза – та аз се давя вече.
Има нещо плашещо в независимостта ми сега, едва я виждам като шанс, защото съм пропилял толкова много от тях. Рискувам да загубя нуждата от общност, която не виждам другаде около мен, а ми е толкова лицемерно, защото всеки втори лъха на моето плато. Уж са ни много различни реалностите, но този страх в очите, че можеш да си сам, да си ти е хубаво сам, “ама аре бе, айляк ми е да съм сам!” – този страх в очите не мога да го объркам.
Вижте се хубаво всички на какво сте заприличали, проповядващи капиталистическо отшелничество, грозно е. Аз едва убеждавам себе си в тези думи, но не ми е мирно, неспокойно ми е, в блаженството на изолацията. На едно дълбоко ниво, това е противоестествено и всички го знаем, докато се тупаме в гърдите от самостоятелност. Ами стига вече! Водата е гореща! Искате ли мед?
SIN
