Вървяхме към хотела. На шосето беше много горещо, но беше най-прекият път и все пак наоколо имаше красота. Неприятният шум на колите се компенсираше от лекия вятър, който трафикът създаваше. Опитвах се да преведа всяка табела и билборд, мислите ми бяха пленени, но очите ми шареха по това китно италианско градче. Спряхме на една пешеходна пътека – пуснаха ни да минем страшно бързо.
– А как е „искам“? – попитах
– Какво искаш? – отвърна ми Алекс
– Нищо бе, глагола „искам“ как е на италиански?
– Ха-ха-ха…
– Явно е лесно, но съм го пропуснал в разговорника – оправдах въпроса си
– Не е до лесното
– Аз не съм тук за трета година все пак – сопнах се аз
– Няма значение, тък и тази дума много не ти върши работа.
Спряхме се на един светофар и аз погледнах учудено Алекс – беше сериозен
– Искам, искаш – продължи той – на никой тук не му пука какво искаш. Ти не си тук, за да искаш. Тук ще получаваш каквото заслужиш, след като свършиш това, което ти кажат, по възможно най-бързия начин, без много да говориш, камо ли да искаш нещо. Даже ще се радват, ако си мълчиш, а ти ще се радваш, ако по случайност получиш това, което си искал.
– Е… – пресичайки улицата не казах цяла дума.
– Внимавай! – повиши тон Алекс
– А… оф, да! – бях се забавил потънал в мисли, а колите тръгваха – Еми ок, ама все пак не ти пречи да ми кажеш как се превежда. Аз сам ще преценя как и къде ще използвам тази дума, която явно те плаши. Как е?
– Ъъъ и аз сега не се сещам, не ми трябва, за какво ми е да я знам – смутен забърза крачка
– Интересно… – погледнах го за малко в очите, но бързо отместих поглед напред.
– Аз ли съм интересен, Кальо – прозвуча засегнат – кажи де?
– Няма значение, ще проверя в речника тази вечер, мерси за откровеността.
Алекс изръмжа нещо и тръгна още по-напред от мен.
С времето се оказа, че хората там уважават да знаеш какво искаш и как да си го получиш. „Искам“ – “Voglio” дори ми стана една от любимите думи. Успях да се интегрирам като стажант доста бързо, но така и не забравих думите на Алекс.
Оказа се, че за две седмици екипа би предпочел мен, пред момче със стаж по-голям от моя, но уви – много по-беден речник. Не само италиански, но и на езика на себеуважението, а то не се учи, или го има, или те тъпчат три години.
Италия много ми хареса, на тръгване отказах мениджърска позиция, взех каквото исках, но пътищата ни няма да се срещнат пак, нито с Алекс, нито с Бардолино и прашните му, горещи шосета.
К.К.
