Той вървеше по пустия тротоар, студен и празен от вътрешния спор. Тъмнината, нарушавана единствено от премигащите улични лампи дебнеше всяко листо, полъх повдигаше ги величествено към небето или ги запращаше към тъжните ъгли на бордюра.
Той запали цигара, лицето ми беше озарено от пламъка на надеждата, задарваха се и клоните. Започнаха да аплодират самотника в нощта, само за да го изплашат падащите немощните техни приятели, сухи, въргалящи се по сивото платно. Хихикането на вятъра спря.
Той вдиша бавно и се отврати от съдбата си. Хвърляйки фаса, фойерверки смехотворно подчертаха пукнатините на настилката, от което радостта взе своя данък и в следващият момента едно листо пламна. За секунди бе звезда в очите на публиката.
Той спря и се огледа, но никой не го отрази. Листата падаха все така необезпокоявано около него. Как да не се почувстваш не на място, само разваляш момента. Нищо не е по-различно, един самотник във вечерната картина и празен поглед към нищото на тъмнината отвъд завоя…
К.К.
