Проза

Защо се излъгах да те пусна в дълбините си, защо подведох се по лъскавата ти черупка, непробиваема, но толкова приятна на допир.  Ех, това необятно

Небето виси тежко, като въпрос, на който не бързам да отговоря. Вятър няма, дори мислите ми се потят. Улицата спи, всичко е забавено, а времето

Петък вечер е. 21:21. Нямаме планове.  Не знам как, но съм отчаян от факта, че ми е хубаво да си седя сам. В същото време

Думи за моментите когато си мислиш, че не си достатъчен… На вратата на моят офис пише етаж 3, но реалността е, че съм на по-високо.

Най-страшното мина, видях любов, видях омраза. Загубих се в работа, но се открих в случайни хора. Трохите си споделих като вкусна попара с липов чай.

Хората обичате истории. И като започна да разказвам как Вселената се разширява и всичко става все по-хаотично не ви пука особено, защото генерално вярвате в

Думите имат значение, а самоиронията не ни помага да достигнем най-добрата своя версия. Средата постоянно ни кара да се съмняваме в себе си, да се

Ние и вие, аз и ти. Без очаквания, или поне не съвсем. Не трябва да има много значение кой съм аз и кой си ти,

Здравей, днес не ми се пише, трудно ми е дори да дишам. Усещам тежестта на всяка една мисъл, която мърси духовното в мен. Все пак