Хората обичате истории. И като започна да разказвам как Вселената се разширява и всичко става все по-хаотично не ви пука особено, защото генерално вярвате в бог. Независимо кой е той и дали ви съди и крещи на затворени врати, ама си го обичате. Виновен съм, не се чувствам като вас – човек ми е малко, искам другояче да се наричам…
Ако се върнем на Вселената, от която не сме си тръгвали, да, все по-сложно става. Всеки ден, навсякъде, с всеки. Историите ни стават заплетени, повтарят се, наситени с подробности, заради които трудно спим. Поне по-чувствителните същества сме така. Сложността ни плаши, защото искаме да е толкова чисто всичко около нас.
Не искам да прозира като наивност моята вяра в ентропията, сякаш стоя като безсилен великан над собствената си съдба и приемам добродушно, че в един момент нямам контрола от фантазиите си. Какво правим сега – пишем нова история ли? Която и да е вашата Вселена, няма как да се заблуждаваме, леко е пренаселено, дишаме тежко, падаме бързо, спира да ни дреме за извисяване, защото ни тече бойлера.
Само моята глава ли е толкова шумна и неистово иска нещо простичко като споделяне на щастие. Да си купим шоколад и да си мляскаме в мълчание и блаженство. Тук влиза етропията с готов сценарии, написан с изчезващо мастило “Кое дете е събирало това какао? Колко хиляди километри е изминал този шоколад, за да му се любуваме? Какво ще стане със станиолът като го изхвърлим в коша?” Безумно е да живея с тежестта на тези въпроси, знам.
Човек ми е малко. Душа за един, Вселена за други, крепост, рицар в доспехи, лекота и мъгла в слънчев пролетен ден. Няма да позволя историята ми да бъде присъда. И аз обичам истории, но пиша бъдеще. Бъдеще без повторение, където обичаме много повече отколкото си признаваме. Като бъдем част от хаоса, ентропията ни седи добре, защото ако нямаме очаквания, не можем да бъдем разочарования. Това го знаете, ама все пак сме хора…
SIN
