Здравей, днес не ми се пише, трудно ми е дори да дишам. Усещам тежестта на всяка една мисъл, която мърси духовното в мен. Все пак знам, че там е моето нещо съвършено, но около мен има толкова много несвършено.
Искам да изрина света, искам да не чувствам всяко зло, намерило път до моята колибка пълна със смирение. Наоколо има палати от щастие, а в прозорците им виждам отражение на някой, който не иска и грам от тези скъпи ценности.
Трудно ми е дори да дишам, въздухът ми стига само за да поддържа живо това празно тяло, в което има толкова много дълбочина, до нея светлина рядко стига, крие смисъл, пази чистота, скрита в мрак.
Душа, излизаща през пръсти дълго мачкани едни в други, думи, стискани между тридесет зъба, уморени от пазене на тайни, очи, червени от приливи и отливи на емоции, солени и топли. Една рационална глава обединява това.
Сиво вещество, избеляващо с времето, защото не намира смисъл във всичко. Защо не спирам да го търся, защо просто не се насиля да свърша нещо, да се забравя с чужди нужди, да съм ваш, даващ и в клетка от текст защитен.
Ще докосна сърцата ви, но моята кръв едва се движи, студените ми ръце, протъркани от опит за искри копнеят за пожар. Искам да сияем заедно и да окъпем дълбините си в огнени нюанси, да имаме нещо общо, човешко с два мъдреца по-малко.
К.К.
