Небето виси тежко, като въпрос, на който не бързам да отговоря. Вятър няма, дори мислите ми се потят. Улицата спи, всичко е забавено, а времето сякаш не ми стига, прозира и сянката зад мен.
Юли отлетя с прорязващи пера, а драскотините щипят от сълзите, с които ги лекувам. Пропуснах няколко шанса, но и няколко капана. Сега вече знам – някои неща не са за изпускане, а за пускане… или за изхвърляне!
Август ми е 3 следобед – между „трябваше“ и „може би“. Точно толкова ми е нужно, за да се спра. Да не вървя, да не бягам. Да не съм си в краката, а в гърдите. Там, където тупти без програма.
Разбрах, че мога да дишам без график, че усмивката ми не е за ползване, а за споделяне. Че може да не съм на сцена, но пак да заслужа аплодисменти – от себе си, за себе си. Тежат ми старите навици, наивници…
Август не пита колко съм постигнал, пита колко съм простил и дали включвам себе си в това число. Пита дали още вярвам в ши*ания процес, който изтърпявам геройски, макар процесът е мираж на оазис.
Сега ми е време да бъда тук, в този следобед, в това тяло, с тези чувства. Да не натискам нито „пауза“, нито „напред“. Просто да слушам, да СЕ слушам, да усещам и не търся ритъм и рутина, а вибрацията на нещо ново.
Август ми е 3 следобед – и това ми стига.
