Пловдив е в един голям балон, където личното Густо не се жертва дори за грам Приемство или с други думи – айляка убива толерантността. По мои наблюдения нещо много екстремно трябва да се случи, за да се жегнат милите съграждани и да си вдигнат баджака в действие.
Иначе сме много отворени, модерни, арт, но само докато нашият комфорт и разбирания не са предизвикани от чуждото. Това пословично гостоприемство, която уж ни е в кръвта, в Пловдив се изчерпва с фразата “Ами ще идват ония дръпнатите, нали сме най-стария град в Европа”, но отвъд това, нито чуждите, нито нашите си тачим… пък камо ли да си милеем за градчето.
Всеки си кисне в балонченцето, мъничко и тихо, в страх сигурно, да не му го пукне някой. Било то усмихнат турист, който просто пита за посока, а ти не знаеш къде е художествената галерия, или чуждестранен студент, който иска да си поръча на английски, но “Нали са в България, да научат езика!” или пък някой активист, който те кани на протест, защото въздухът е ВРЕДЕН, но ти си зает точно тази вечер.
Като бял шум постоянно се говори за стотиците проблеми на Пловдив, мрънка се над чаша вино или скъпучино, а никой не се жегва достатъчно, че да иска и настоява за промяна. Ден след ден апатията и личната изгода стават катализатори на все повече безразличие, а на малкото хора, които искат да направят обществото ни по-обединено, стабилно, свободно, здраво и отворено за всички, се гледа с насмешка. Много сме културни иначе, съвременни сме, фестивали всяка седмица, но ако не е с вход свободен, не ходим, че нали “окраха я тази държава с пари за култура”.
Защото сме различни и ни знаят в цял свят с нашия айляк, ние сме най-голямата жертва на неговото паразитиращо действие. То не само граничи с късогледство и непукизъм, ами и ни настройва едни срещу други. Моите проблеми не са твои проблеми, няма наши проблеми, няма НИЕ, гледаме себе си – другите: кучета ги яли “А знаят ли на мен какво ми е?”. Не се оглеждаме дори, дали има кошче, преди да хвърлим фаса на земята, защото всички други така правят. Не си помисляме, че има “истински” инвалиди, преди да спрем на синьо място, щото той градския транспорт е ужасен. Не ни минава през акъла, че светът е шарен и всички сме различни преди да псуваме и категоризираме някой дето не ни се нрави на пе*ал, пе*ераст и гей.
Балонът става все по-голям, а ние вътре се душим един друг, а не само от тежките метали и токсични газове. Хванали сме се за гърлото със съседи, съученици, колеги, клиенти, със семействата си дори, защото не сме доволни от живота си, но не търсим вината в себе си. Не търсим отговорността правилно, защото не вярваме в правилата. Не питаме правилните въпроси, защото ни е страх от отговорите. Големи сме индивидуалисти, уникални същества с лични драми, които са къде къде по-важни от бъдещето на хилядолетния град – че те другите са ни длъжни, нали плащаме данъци.
Само ние заедно може да спукаме балона, време и място да си правим густото ще има, стига да не стане късно… Няма кой да ни открадне айляка, защото той в момента е тооолкова удобен на всички паразити, чиито мръсна работа вършим с бездействие. Съграждани, без усилия промяната няма да се случи, посочвайте с пръст всеки и всичко, което е нередно, защото нечий пръст като ви бръкне на вас, може да ви пукне така балонченцето, че оправия да няма. Не ви ли омръзна да си повтаряме едни и същи мантри за проблемите си, щото на мен да. Оказва се, че дъното има мазе и всички там си вегетирате като плесен, хранеща се само с полезни бактерии!
SIN
П.П.
Аз също понякога влизам на задушевно в моя балон. Там има малко хора, уважаваме си защитените пространства и не ни е чужда идеята за споделено съществуване. Там сме искрени, зелени, земни, не се настъпваме, но се смъмряме, когато колективното е под заплаха. Знаем, че сме си уникални, но знаем, че трябва да ценим хората, които също мислят така. Знаем, че можем да си кажем всичко, и че може да си пукаме балоните, когато загубят блясъка си и станат делулу. Малко като дете, надуващо през сламка, в чаша с капка веро, ситни, лъскави, балонени светове, все още се уча да пускам достатъчно въздух за красота в баланс, и да не ми прелее чашата.
