Страх ме е, много ме е страх, ужасява ме мисълта, че аз нямам тип. Сякаш този тип (липсата му) се е превърнал в извинение – събирателен образ на моето колебание какво и кого искам.
Със сигурност не искам да преувеличавам, защото знам какво ми харесва, дори ако се опитам, мога и да го назова, но се чудя дали не е трудно да го получа, точно по този идеален начин.
Да, получавам съм го на частички, под формата на прекрасни преживявания и все нещо ми е липсвало, или ми е било в повече. По-лошо, нещо ме е карало да мисля, че аз не съм достатъчен и съм излъгал съдбата, за да имам тези 75% удовлетвореност от новия ми контакт с друго човешко същество.
Тази четвъртинка, която преанализирам в течение на само няколко момента съмнение, се оказва ключова и ме кара да загубя тотално доверие в себе си и решението си относно целия пакет. А този пакет не винаги се е появил импулсивно, след няколко часа или дни комуникация.
Този пакет напоследък има образът и на дългогодишни приятелства, не защото сега съм решил, че нещо в тях ми липсва, а защото процентите се натрупват. Тежестта става доста голяма, когато трябва да толерираш качества, които не са в синхрон с разбирането ти за автентичен живот.
Аз започвам да усещам, че изневерявам на себе си, без да искам да е по-драматично, отколкото е, ами просто вече “не си мой тип”. С други думи – не мога да видя достатъчно от себе си в теб, от нещата, които харесвам и обичам да си ги напомням. Огледалните ми неврони харесват това.
Уча се да приемам несъвършенствата си, но вътрешно все още, което значи, че ако ти ми отразяваш кофти реалността, с която аз се мъча да живея, трудно ще искам да си ми в компанията. Но не искам да оставам сам. Копнея за напомняне, че не сме перфектни, нито аз в теб, нито ти мен, нито ние в очите на другите.
Затова, ако може да сме заедно, но без да говорим за типажите си, а само да се чувстваме. Благодаря!
Ето, аз разказвам, как се чувствам, даже публично…
