ДЖИЯ: (Вирджиния Цветкова)
Как се пише история, която не знаеш как да разкажеш? Понечвам да вдигна телефона, за да ти се обадя и да поискам съвет, но спирам, защото вероятно точно по същото време мачкаш и хвърляш листи хартия на върха на небето. Там, където е домът на всички търсещи спасение. Баси, колко библейско звуча.
Моето спасение намерих в едни споделени скариди. Страшен купон, няма що. Закъснях, както обикновено, въпреки че съм от тия жени, които казват, че мразят да закъсняват, но ти ме чакаше преполовил първата чаша вино, търпеливо, сякаш знаеш отговорите на всички въпроси на света, а аз, хаос кинта и двайсе, пристигам, събарям половината маса и сядам. Усмихнат, приветлив, питаш ме как съм, а аз ухилена до ушите ти казвам, че много съм добре. И двамата знаем, че ми личи колко точно съм плакала три дни подред, но не го повдигаме на въпрос.
И до днес така – и двамата знаем много неща, понякога си ги казваме, но е много уютно да си имаш човек, с когото просто да помълчиш. С когото да се посмеете тъжно на несправедливостите, да се посмеете бурно на абсурдите, да си покажете грешките с любов и търпение. Дълго време все си мислих, че нямам къде да се прибера, а внезапно се оказах с ключове за у вас. Ех, само да бяхме една средностатистическа хетеронормативна двойка… Ама виж какви големи думи съм научила, значиии!
Преди да си ми казал да спра да си правя шеги, защото ми е станало много емоционално на върха на езика, имам да ти кажа нещо много кратко: хляб не мога да меся, но в моята къща винаги ще има топъл комат за теб и наполовина изядени желирани бонбони, че шоколад не обичам. Моето море винаги ще те приеме, само, моля те, карай една идея по-бавно, защото ако не съм аз да натискам въображаемата спирачка, не знам как ще оцелеем!
История, която не знаеш как да напишеш просто я живееш. До нови приключения, майче.
КОКО: (Калоян Калинин)
И като ми хвърлиш един критичен поглед, изпълнен с цялата грижа на света и отвъд и чуя “Виж ся!” … аз не гледам нищо, но чувствам любовта на поколения преглъщани сълзи.
Няма как да не ти се дразня, че по-хубаво от мен преразказваш нашите абсурдни моменти, ти сякаш може да си ги пунеш на видео и в стил Морган Фрийман да разчувстваш и бетонен 17 етажен блок. Аз съм по енергията, не ме питай какво точно учиш, нещо, заради което ходиш на църква беше, но ти си моят олтар – без да съдиш (освен с погледи), без да обслужваш несигурностите ми, без да ме е страх как звуча и колко счупен влизам в душата ти.
Сигурно някъде преди милиони години сме се блъскали като атоми на светлинни години от тук, може би даже там вече има една звезда, на която пак ще се срещнем, след като преживеем и тази глава – нашите глави – те са пълни, шумни, мрачни и бая токсични понякога. Теб не те е страх, слагаш противогаза и гумените ботуши устремена да достигнеш до вкусните кайсии, които си отглеждам в мечтите, поливаш ги, ториш ги с твоя шит, който пък аз умело превръщам в уроци и така си варим сладко, което съхраняваме под формата на думи.
Пишем в различни стилове, но това не е от значение, защото най-искрените емоции винаги прозират във влажните очи на читателя. Пишем не да забравим, а за да покажем на себе си колко красиво е всичко, дори облечено в разочарование или черен адидас с мазна баница в джоба. Пишем, за да споделяме животи, които сме живели с толкова различни сценарии и герои, но които тук и сега са просто изкуство и чистота!
Няма как да не ти се дразня, че ми влезе по-навътре от дори най-големите… приятели, дори без капка смазка – Ей, тъй, мъжката “Аре да ходим на море” 20 минути след като се запознахме и вече си бяхме казали майчиното ядково мляко. Хайде във водата!
ДВАМАТА:
Решила съм да изляза тази вечер в бегъл опит да се почувствам една идея по-безотговорна. Проблем – навън и вътре е тъмно, шумно, всички се смеят, всички са щастливи, за какво толкова сте щастливи, мама ви, светът се руши и имам чувството, че умирам. Това вече сме го играли безброй пъти – дишам, издишам, искам да се махна, веднага, треперят ми ръцете докато ти пиша и вече знам какво ще ми кажеш.
- Излизай и ми звънни, дрисло! Да идвам ли?
Изпращам съобщение след като предния уикенд съм наказал себе си с неприятно количество бяло вино и седейки на терасата с цигара се самосъжалявам, защото ми вързаха тенекия. Фактът, че това в рамките на месеца се беше случило за 3-ти път, беше събудил в мен онзи съдник, който мрази своя дом, душа и тяло. Този съдник реши да все пак да не е сам в този момент, но знаеше какво ще му кажеш.
- Хората не знаят какво изпускат. Искаш ли да отидем да вечеряме?
Случайните ни вечери са ми най-любими. Даваш ми повод да изляза от анцуга и главата си, да забравя дали ще чуя поредната обида по повод теглото, походката, косата, говора, това проклето “р”, постиженията, които не постигнах, незавършеното образование, провалените връзки, личните разочарования, забравените текстове на сцена и книгата, която от 100 години пиша… и си припомням отново да дишам. Знам, че понякога чуваш мислите ми, когато стоя на чиния разстояние от теб и те чувам в главата си:
- Като ти зашия един… ти си прекрасно същество, ще ги ядеш ли тези картофки?
Споделяме храна, както споделяме и мисли, в които се съмняваме в себе си – големи порции, често пресолени и струващи доста скъпо на самооценката ни. Важно е да си имаш лична мажоретка, най-големия ти фен, който редовно спори със съдията на този несправедлив мач и се чекне като идиот на видеоразговор. Да се гледате и да си казвате суровите истини, на живо да си развъртате кранчето на катрана, насъбран след поредната паник атака. Но понякога не ми се излиза от вкъщи, а от главата ми разчитам да ме изкараш ти с думите:
- Ко прааааайш? Оле, ако знаеш какво стана!
Готова съм да се въплътя в карикатура, само за да ти оправя настроението, защото истината е, че често забравяш да шибнеш шамар на досадния критик, но и аз понякога забравям, че е съвсем окей да поискам помощ. Раздаваш я на килограм, никога не търсиш облага и успяваш някак да ми донесеш лекота. Домът, който често мразиш, за мен е уютен – чиниите са винаги измити, котките и кучето – нахранени, свещите са запалени, а ключовете никога не заяждат в ключалката.
- Да знаеш, че бравата ми е развалена и падат дръжките…
Срам ме е от много неща, ядосан съм на много неща, забравям себе си, заравям в себе си, заключвам, мълча и само те гледам. Твоят отрезвителен поглед, пламенна душа и сияеща смирено. Ти ме виждаш – дълбокото, чистото, способното аз. Намирайки сила един в друг, сякаш може да завладеем света, нали? Няма нужда да предполагам какво ще ми кажеш, защото остана едничко за казване.
- ОБИЧАМ ТЕ! (заедно)
Създадено за събитието „Wine Bar Music Sessions“ – двоен концерт в уютния салон на AK Glass of Wine, със специалното участие на Едит Унджиян (пиано и бас) и Джей Дишлиев (китара).
