Този момент, в който листът хартия ми дава силата да мисля трезво, в който химикалката ме кара да се изправя и смело да пиша върху листа, и в този момент, в който буквите са нещата, откъсващи ме от самотните мисли, но са единствената реалност, в този момент те не са.
Това е моментът, в който аз измислям всички тези моменти, за да имам волята да създам нещо, дори то да е само в главата ми, а аз, сам, без да ме е срам бездействам, видно е, в леглото, на кълбо и без свян убеждавам себе си „Стани, напиши каквото мислиш“
В главата ми е прекалено шумно, представям си покой, там – на листа, когато подбрани думи стават символи на часове мисли, на самоубеждение. А именно, че защо да ги пиша, на кого ще му пука за тях? Но пък те ми носят личен покой, нещо свършено след самотното срамно бездействие на моята шумозамърсена глава.
В края на мисловния процес думите на листа, тези, които четеш сега, са щастие, чисто, подредено, там е – има го, може и да е безсмислено, но е излязло на бял свят. Освободено от капана на съзнанието ми, а някой също може да намери своята свобода, прочитайки това.
К.К.
