Случи се веднъж, толкова не ми се искаше да съм телесна твар, че затворих очи, задържах въздух, залостих натрапника и скочих*…
В полет изведнъж се озовах извисен в ужасна тишина, сред красотата на безлюдието. Приземих се на луната в парадоксално състояние на покой. Смирение и ужас, а имаше нещо познато, някой. Стоях на колене сред тонове бели дантели и слушах вътрешния плач, който бе обзел всяка гънка сивота в главата ми. Не бях сам, сълзите бяха споделени.
С нея, в някак блажено ридаене, споделяхме този момент, лишен от суетата на реалността. Тя и аз еднакво разочаровани и облекчени.
– А ти знаеш ли колко много хора като мен намират спокойствие в твоя образ?
Наивно си помислих, че луната жалее за мен, а всъщност усещах тежест на вековна тъга. Самотата на поколения погледи, вперени в любимата ни перлена страдалница. Та колко любови и тревоги са се случили в нейното присъствие. Колко люде романтично и безлично са вдъхновявали себе си, оглеждайки се в нея. Благодарност изгубена във вакуум
– Никой ли не ти е казвал, колко си важна на земята?
Облекчение обзе всяка нишка в тялото ми. Собствените ми думи отекнаха в празнотата. Припознах се в луната, която дава, без да очаква, но се съмнява в стойността си. От къде да знае, че любима е на милиони. Живее в отрицание, без да пита за своята значимост, а ние й се доверяваме с най-искрените си мечти.
Поседях в това чувство, пресъхналите й кратери полях със сълзи, сгуших се в пясъчната дюна, памучено мека, и с влюбен поглед към майката, се отпуснах.
– Ах, колко ли човеци заспиват с усмивка, гледайки сега към нас.
На сутринта (и всяка една сутрин след това) не се съмнявах в жестокостта на света, а просто го обичах, без да искам, без да се чудя дали той ме иска, отразявайки доброто.
*Този сън беше след жадуван скок от 17-тия етаж, от който ме спаси красотата на луната
SIN
